Поезия от The Phantom of the Opera (Веселин Веселинов)

Добро утро

.
Поредно утро в бляскави доспехи
се спуска бавно, нежно над града,
а Слънчо сякаш вечно ще ни свети,
за да ни пее песен с лъч от светлина.
Събужда се живота със сърцата
за следващ пир - душевна красота,
и лебедът танцува със децата
във своя опит да даряват топлина.
Пореден ден отново запламтява
в усмивка на любима към любим,
а стъпките им сякаш засияват
след сливане на двама във един.
Шумът избухва като топла рима,
възпяваща красивото във нас,
и всеки страх във вчера си отива
в забравата на миналия час.
Поредно утро с бляскави доспехи
пристига бавно сред магичен свят
на принцове и техните принцеси,
които нежни думи тихо си шептят.

Вземете си

Вземете си цветчета от дъгата,
във мрака те усмивка да ви дават,
когато вън я няма светлината,
те само ще са с вас и ще помагат.
Сложете си и цвете във сърцето,
пияно от любов да бъде вечно,
че мирисът му блян е на небето,
където няма твърдо, нито течно.
Морето нека силно ви вълнува,
живота превърнете в нежен бриз,
различното безкрай да ви рисува,
описвайки ви в новия си стих.
Хванете си и слънчевото зайче –
приятелче през дългата ви нощ,
защото то е само туй, което знайте,
а и не вярва, че е някой лош.
Вземете си от всичко под небето,
че утрото е винаги въпрос,
и сигурно е само туй, което
ще дойде даже да не си готов.

Пукнатата ваза

Кошмарно е да мислиш за миналите дни,
потънал във разруха сред жалки старини,
да чакаш чужда милост от нови времена
и някой щом почука, да бягаш за ключа.

Когато те потърсят от жалост, че си сам,
да плачеш без утеха защо ли си живял
и всеки да приказва за някакъв си смисъл,
а всъщност във сърцето да бъде те отписал.

Не искам да ме мачка съдба така жестока,
затуй и ще захвърля душата на порока,
щом трябва да ме има в безсмисления ад,
ще трябва да си взема от всичко в този свят.

Пътеката е дълга, а времето тъй кратко,
в усмивка на любима отпивайки по малко,
от всяка радост вчера във себе си ще пазя
и цветето ще бъда във пукнатата ваза.

Беше време

Беше време на радост в душата,
във душата ми огън гореше,
да, гореше, но някога беше,
беше друга тогава съдбата.

Там далече оставих надежда,
a с надеждата – своята вяра,
вяра имах , но вече я няма,
няма истина мен да поглежда.

Остарявах в света на лъжата
и в лъжата си търсех утеха,
в таз утеха намерих успеха,
но с успеха платих и цената.

Нейде нявга залюбих цветята,
но цветята забравиха мене,
и на мене нарекоха племе –
племе с име “Носи си вината!”.

Червеят на отчаянието

Когато червеят на отчаянието те гризе
и в самотата си се срещаш с чужда жлъч,
не виждаш смисъла да си под синьото небе
и губиш вяра, че е ценна всяка хорска глъч.

Навсякъде безсмислие без срок сред суета
с усмивката си сбръчкващо завинаги лицата,
създава ни реалностите, скрити във мъгла:
дори и “той” понякога открива “тя” в душата.

Вината властва като господарка на деня,
погубва жертвата, която лесно се прекланя,
подлъгва слабите с подарък – дяволска душа,
и времето за тях завинаги ще се повтаря.

Сезоните се сменят, кръговратът все е тук
и пак в напразни опити живота покорява,
самотният намерил стар, но сбъркан, път,
дори не пита трябва ли да продължава.

Не се търсете, никой в бъдещето няма,
ненужно съжаляваме за стари грешки,
родени сме със болка във сърце и рана
от много палени за наше здраве свещи.